Как­ви­то и ети­ке­ти да сло­жим пред ду­ма­та „ро­ди­тел”, то за ог­ром­на част от хо­ра­та е факт, че се чув­с­т­ват не­си­гур­ни в из­пъл­не­ни­е­то на ро­ди­тел­с­ка­та си ро­ля. Поч­ти ви­на­ги в съз­на­ни­е­то на ро­ди­те­ли­те стои мо­рал­но­то съм­не­ние, че не въз­пи­та­ват де­ца­та си пра­вил­но и по най-доб­рия на­чин.

При­чи­на­та за те­зи при­тес­не­ния са със­то­я­ни­я­та, ко­и­то съ­път­с­т­ват ета­па на ро­ди­тел­с­т­ва­не и тях­на­та про­ти­во­ре­чи­вост: щас­тие – стра­да­ние, на­деж­да – от­ча­я­ние, спо­койс­твие – тре­во­га, любов – ом­ра­за, гор­дост – срам, пра­во­та – ви­на и пр.

Ед­но е яс­но: не съ­щес­т­ву­ва уни­вер­са­лен под­ход за въз­пи­та­ние, за­що­то вся­ко де­те е не­пов­то­ри­мо в сво­е­то фи­зи­чес­ко раз­ви­тие и со­ци­а­лен рас­теж. Раз­лич­ни са и гра­ни­ци­те за до­пус­ти­мо и не­до­пус­ти­мо дет­с­ко по­ве­де­ние – от­там и ро­ди­тел­с­ки­те ре­ак­ции са раз­лич­ни.

Затова ня­кои ро­ди­те­ли въз­пи­та­ват чрез власт и кон­т­рол, ка­то каз­ват на де­те­то как тряб­ва да се чув­с­т­ва. Пос­та­вят стро­ги изис­к­ва­ния, из­пол­з­ват об­ви­не­ния и за­по­ве­ди – по­ве­че ду­ми и по-мал­ко дейс­т­вия. На­каз­ват де­те­то, без да от­чи­тат, че ма­кар и да до­пус­ка греш­ки, то учи за све­та. Такива родители из­пол­з­ват зап­ла­хи („Тряб­ва да си из­чис­тиш ста­я­та, ина­че... !”); пре­дя­вя­ват свръ­х­изис­к­ва­ния и имат свръ­хо­чак­ва­ния по от­но­ше­ние на дет­с­ки­те от­го­вор­нос­ти. Тези родители изис­к­ват всич­ко да се свър­ши на мо­мен­та, без да от­чи­тат нас­то­я­щи­те пот­реб­нос­ти на де­те­то и т.н.

Други пред­паз­ват де­те­то от всич­ки въз­мож­ни не­га­тив­ни чув­с­т­ва, като взе­мат ре­ше­ния вмес­то не­го; смя­тат, че де­те­то не е спо­соб­но да се спра­вя; неп­ре­къс­на­то се оп­лак­ват, че де­те­то им съз­да­ва проб­ле­ми и е по-доб­ре то да не бъ­де ан­га­жи­ра­но с ни­що; за­щи­та­ват де­те­то от све­та ка­то пос­то­ян­но го оне­ви­ня­ват; неп­ре­къс­на­то от­п­ра­вят уп­ре­ци към де­те­то: „След ка­то нап­ра­вих всич­ко за теб!”. Не пос­та­вят яс­ни гра­ни­ци меж­ду се­бе си и де­те­то и др.

Трети се учат да раз­би­рат пот­реб­нос­ти­те на де­ца­та и от­к­ри­ват ра­дост­та от спо­де­ля­не­то като наб­ля­гат на лич­ни­те чув­с­т­ва, съ­об­раз­но дет­с­ко­то по­ве­де­ние и от­го­вор­ност. Такива родители търсят заедно с де­те­то ва­ри­ан­ти и ал­тер­на­ти­ви и му поз­во­ля­ват да взе­ма соб­с­т­ве­но ре­ше­ние. Те пол­з­ват по-мал­ко ду­ми и по­ве­че дейс­т­вия. По­ма­гат на де­те­то да из­с­лед­ва све­та, мо­ти­ви­рат го и пос­та­вят яс­ни гра­ни­ци по от­но­ше­ние на очак­ва­на­та от­го­вор­ност.

По­зи­тив­но­то ро­ди­тел­с­т­во е тип ро­ди­тел­с­ка на­ме­са или въз­пи­та­те­лен прин­цип, ба­зи­ран на ос­нов­ни­те еле­мен­ти на ефек­тив­но­то об­щу­ва­не.

Об­с­той­но­то по-го­ре ра­зис­к­ва­не на из­пол­з­ва­ни­те мо­де­ли на ро­ди­тел­с­ко по­ве­де­ние има за цел да очер­тае про­фи­ла на здра­ва­та ро­ди­тел­с­ка прак­ти­ка.

Оче­вид­но въз­пи­та­ни­е­то са­мо чрез любов за смет­ка на оказ­ва­ния контрол на дет­с­ко­то по­ве­де­ние обик­но­ве­но по­раж­да у де­те­то не­за­чи­та­не и пре­неб­рег­ва­не на ро­ди­те­ля в ро­ля­та му на въз­пи­та­тел.

И об­рат­но, пос­та­вя­не­то на заб­ра­ни и на дес­по­тич­ни изис­к­ва­ния не поз­во­ля­ва раз­ви­ти­е­то на ав­то­ри­те­та на са­мо­то де­те, за­що­то то се чув­с­т­ва пре­неб­рег­на­то и от­х­вър­ле­но ка­то член на се­мейс­т­во­то си.

За­то­ва е важ­но ро­ди­те­ли­те да от­к­ри­ят баланса меж­ду два­та пол­ю­са: любов и контрол.

Имен­но та­ка от де­те­то ще бъ­дат ис­тин­с­ки осъз­на­ти зна­че­ни­я­та на по­ве­де­ни­я­та на ро­ди­те­ли­те му и ще бъ­де ус­той­чи­во ин­тег­ри­ран в со­ци­ал­ния му опит сми­съ­лът на ди­на­ми­ка­та меж­ду: снизхождение и справедливост; привързаност и авторитет; забрана и позволение.

Ро­ди­те­ли­те, ко­и­то от­г­леж­дат де­ца­та си в кон­тек­с­та на по­зи­тив­но­то ро­ди­тел­с­т­во, се от­ли­ча­ват с по-доб­ре раз­ви­ти спо­соб­нос­ти за:

• Се­бе­въз­п­ри­я­тие – в ко­му­ни­ка­ци­я­та си с де­те­то под­к­ре­пят с ар­гу­мен­ти из­г­раж­да­не­то на ре­а­лис­тич­на пред­с­та­ва за ро­ди­тел­с­ка­та си ро­ля и от­го­вор­нос­ти.
• Се­бе­реф­лек­сия – ана­ли­зи­рат във вът­ре­шен ас­пект вза­и­мо­дейс­т­ви­е­то и вза­и­мо­от­но­ше­ни­я­та си с де­те­то.
• Се­беп­ре­жи­вя­ва­не – имат ин­ди­ви­ду­ал­но и ав­тен­тич­но чув­с­т­ва­не към де­ца­та си, ос­но­ва­но на тех­ни­те ин­ди­ви­ду­ал­нос­ти.
• Се­бе­уп­рав­ле­ние – раз­ви­ват уме­ния за пъл­но­цен­но об­щу­ва­не (кон­т­рол на гне­ва и уп­рав­ле­ние на аг­ре­си­я­та) при кон­ф­лик­т­ни от­но­ше­ния в сис­те­ма­та „ро­ди­тел – де­те”

По­зи­тив­но­то ро­ди­тел­с­т­во е приз­нак и за още ед­на ро­ди­тел­с­ка ком­пе­тен­т­ност. То от­ра­зя­ва ус­пе­ха на ро­ди­те­ли­те в опи­та им да съз­да­ват ус­ло­вия за раз­ви­ва­не на без­г­ра­нич­ния по­тен­ци­ал на де­те­то, ка­то на­ми­рат ба­лан­са меж­ду удов­лет­во­ре­ни­е­то и нап­ре­же­ни­е­то в про­це­са на не­го­во­то от­г­леж­да­не и въз­пи­та­ние.

Как да по­ма­га­ме на де­ца­та да раз­ре­ша­ват тех­ни­те соб­с­т­ве­ни проб­ле­ми?

Още от най-ран­на въз­раст жи­во­тът на де­те­то е съ­път­с­т­ван от мно­жес­т­во проб­ле­ми. Не­за­до­во­ля­ва­не­то на ос­нов­ни­те нуж­ди от хра­на, въз­дух, во­да, сън, здра­ве, под­с­лон, хи­ги­е­на и т.н. на бе­бе­то зат­руд­ня­ва бъ­де­що­то му фи­зи­чес­ко и пси­хи­чес­ко раз­ви­тие. През пър­ва­та го­ди­на от жи­во­та си, де­те­то е из­ця­ло за­ви­си­мо от се­мейс­т­во­то си. Та­зи за­ви­си­мост изис­к­ва адек­ва­тен от­го­вор от стра­на на ро­ди­те­ля, ос­но­ван на емо­ци­о­нал­на любов и гри­жа за пси­хо­фи­зи­чес­ко­то оце­ля­ва­не и рас­теж.

Пример: То­ку-що нах­ра­не­но и пре­об­ле­че­но бе­бе пла­че. Нес­по­кой­но е и ви­ди­мо пре­жи­вя­ва те­лес­ни кон­вул­сии, ли­це­ва­та му ек­с­п­ре­сия го­во­ри за пре­жи­вя­ва­ния на страх и без­покойс­т­во.

Неефективна реакция на родителя – смя­та, че бе­бе­то про­я­вя­ва „ха­рак­тер”, „кап­ри­зи” и не го об­г­ръ­ща с любов, за да го ус­по­кои. Ро­ди­те­лят вяр­ва, че по то­зи на­чин „дис­цип­ли­ни­ра” и тър­пе­ли­во из­чак­ва бе­бе­то да се умо­ри да пла­че и да се про­ти­во­пос­та­вя, и да зас­пи.

Следствие – Бе­бе­то пла­че все по-сил­но и за­поч­ва да кре­щи. Ос­та­ве­но са­мо на не­га­тив­но­то си емо­ци­о­нал­но със­то­я­ние, у не­го се за­сил­ва пре­жи­вя­ва­не­то на пси­хи­чес­ки дис­ком­форт.

Ефек­тив­ни­ят от­го­вор на те­зи му със­то­я­ния се със­тои в бър­зо­то, съп­ри­час­т­но, пред­ви­ди­мо и адек­ват­но удов­лет­во­ря­ва­не на не­го­ви­те нуж­ди от любов и гри­жа.

Мно­гок­рат­но­то пов­та­ря­не на та­зи пос­ле­до­ва­тел­ност (да­ва­не на любов и ро­ди­тел­с­ко вни­ма­ние към пот­реб­нос­ти­те) през пър­ви­те го­ди­ни из­пъл­ва де­те­то с до­ве­рие към за­о­би­ка­ля­щия го свят и към въз­рас­т­ни­те, ко­и­то се гри­жат за не­го.

Принцип „Вълна след вълна“

Ус­та­но­ви­ла­та се емо­ци­о­нал­на връз­ка и при­вър­за­ност са ре­зул­тат имен­но от рит­мич­на­та раз­мя­на на пос­ла­ния меж­ду ро­ди­те­ля: „Оби­чам те! Ще се гри­жа за теб!” и от де­те­то: „Имам нуж­да да ос­та­неш с мен! Имам нуж­да да се гри­жиш за мен!”.

Съз­да­ва­не­то на ус­ло­вия, в ко­и­то да се усил­ва пре­жи­вя­ва­не­то на чув­с­т­во за си­гур­ност е не­об­хо­ди­мо да след­ва ес­тес­т­ве­ния ход в дет­с­ко­то раз­ви­тие по от­но­ше­ние на пси­хо­фи­зи­чес­ко­то здра­ве и по­раж­да­не­то на са­мос­то­я­тел­ност (со­ци­ал­на ав­то­ном­ност) у де­те­то. За­що­то, ко­га­то въз­рас­т­ни­ят от­го­ва­ря с вни­ма­тел­но и адек­ват­но от­но­ше­ние към пот­реб­нос­ти­те на де­те­то, т.­е. – поз­во­ля­ва се на де­те­то да пра­ви из­бо­р и да про­я­вя­ва лич­на ак­тив­ност при удов­лет­во­ря­ва­не­то на нуж­ди­те си, то фор­ми­ра уве­ре­ност в соб­с­т­ве­ни­те си въз­мож­нос­ти и от­с­то­я­ва по-ефек­тив­но се­бе си при вза­и­мо­дейс­т­вие с дру­ги­те.

Пример: Ва­ня е на 5 го­ди­ни. Има брат – Ан­тон, кой­то е на 3 го­ди­ни. От­но­ше­ни­я­та меж­ду два­ма­та се раз­ви­ват нор­мал­но: Ва­ня про­я­вя­ва доб­ро от­но­ше­ние към Ан­тон, ка­то го за­бав­ля­ва, га­ли го, нас­тав­ля­ва го, ими­ти­рай­ки въз­рас­т­ни­те. Ед­на сут­рин Ва­ня е в ло­шо нас­т­ро­е­ние, раз­д­раз­ни­тел­на, из­бух­ли­ва и аг­ре­сив­на. Гру­бо се при­бл­ижа­ва към Ан­тон, взе­ма иг­рач­ки­те му, блъс­ка го, щи­пе го, ску­бе го... Ан­тон се раз­п­лак­ва.

Не­е­фек­тив­на ре­ак­ция на ро­ди­те­ля: На­мес­ва се, ка­то я смъм­ря:

– Ос­та­ви брат си, тък­мо се е за­иг­рал... Ти си го­ля­ма и тряб­ва да раз­бе­реш! Спри! Ще те на­ка­жа.

Следствие: Ва­ня не прес­та­ва, нап­ро­тив, за­сил­ва сво­я­та на­па­да­тел­ност. Ро­ди­те­лят е при­ну­ден да взе­ме стро­ги мер­ки и на­каз­ва Ва­ня, ка­то я от­веж­да в дру­га­та стая.

Ефективен отговор на родителя: Ро­ди­те­лят се опит­ва да раз­бе­ре мо­ти­ви­те в по­ве­де­ни­е­то на Ва­ня ка­то за­поч­не раз­го­вор с нея, емо­ци­о­нал­но се опит­ва да я при­лас­кае и да я на­ка­ра да го­во­ри за при­чи­ни­те, ко­и­то я пра­вят днес раз­лич­на от оби­чай­но­то ѝ ко­о­пе­ра­тив­но по­ве­де­ние спря­мо брат ѝ Ан­тон.

Извод: От­веж­да­не­то на Ва­ня в дру­га­та стая е при­ну­ди­тел­на мяр­ка, ко­я­то Ва­ня пре­жи­вя­ва ка­то не­раз­би­ра­не и пре­неб­рег­ва­не. То­ва по­ви­ша­ва чув­с­т­во­то ѝ за не­у­дов­лет­во­ре­ние, по­раж­да по-го­ля­ма съп­ро­ти­ва сре­щу ро­ди­те­ля и во­ди до ес­ка­ли­ра­не на аг­ре­си­я­та ѝ спря­мо Ан­тон.

Прин­цип „Нас­т­рой стру­на­та”

Хар­мо­ни­я­та в се­мей­ни­те вза­и­моот­но­ше­ния се ос­но­ва­ва на съз­ву­чи­е­то. Ко­га­то ня­коя стру­на „заз­въ­ни” не­ес­тес­т­ве­но, фал­ши­во, то­ва оз­на­ча­ва, че има проб­лем във вза­и­мо­дейс­т­ви­я­та меж­ду чле­но­ве­те на се­мейс­т­во­то. То­га­ва е не­об­хо­ди­мо спе­ци­ал­на гри­жа и де­мон­с­т­ри­ра­не на вни­ма­ние към он­зи пред­с­та­ви­тел на се­мейс­т­во­то, кой­то се про­ти­во­пос­та­вя на иде­я­та за съг­ла­су­ва­но об­щу­ва­не и по­ве­де­ние на сът­руд­ни­чес­т­во с дру­ги­те от ро­да/фа­ми­ли­я­та.

В пе­ри­о­да на дет­с­т­во­то, имен­но ем­па­ти­я­та (съп­ре­жи­вя­ва­не­то, из­с­луш­ва­не­то с цел раз­би­ра­не и при­е­ма­не на дет­с­ки­те чув­с­т­ва) е фе­но­ме­нът, през кой­то се ре­а­ли­зи­ра сми­съ­лът на по­зи­тив­но­то (кон­с­т­рук­тив­но­то) ро­ди­тел­с­ко ре­а­ги­ра­не.

Пример: Ивай­ла е на 10 го­ди­ни. Пре­ди го­ди­на май­ка ѝ на­пус­ка се­мейс­т­во­то. Ивай­ла жи­вее с ба­ща си и с ба­ба си – не­го­ва­та май­ка. Ба­ба­та е ан­га­жи­ра­на с до­ма­кин­с­ки­те ан­га­жи­мен­ти вкъ­щи. Ба­ща­та е при­ну­ден да из­кар­ва па­ри, за да оси­гу­ря­ва нор­мал­ни ус­ло­вия за жи­вот на де­те­то си. Ед­на ве­чер, ко­га­то се при­би­ра умо­рен, ба­ща­та си по­чи­ва, ка­то се­ди на ди­ва­на и прег­леж­да вес­т­ни­ка. Ивай­ла го ви­ка, за да му по­ка­же „из­не­на­да­та си”.

Ба­ща­та ѝ каз­ва да из­ча­ка мал­ко. Ивай­ла из­чак­ва пет ми­ну­ти и от­но­во мо­ли ба­ща си за вни­ма­ние. Ба­ща ѝ из­бух­ва и ѝ каз­ва: – Очак­вам да си тър­пе­ли­ва! Ако про­дъл­жа­ваш да нас­то­я­ваш, ще те нап­ляс­кам.

Следствие: Ивай­ла се при­би­ра в ста­я­та си и скъс­ва ри­сун­ка­та (из­не­на­да­та) за ба­ща си. Пос­ле ля­га на лег­ло­то и за­поч­ва да пла­че. Ба­ща­та оти­ва да я ус­по­кои, тър­сей­ки по­ми­ре­ние с нея. Ивай­ла се дър­жи гру­бо и не­въз­дър­жа­но. Каз­ва му, че ня­ма нуж­да от ни­ко­го.

Ефективен отговор на родителя: Сво­ев­ремен­но­то де­мон­с­т­ри­ра­не на вни­ма­ние не е свър­за­но с про­дъл­жи­тел­ност­та на кон­так­та в сис­те­ма­та „ро­ди­тел – де­те”, а оз­на­ча­ва оси­гу­ря­ва­не на ус­ло­вия за ак­ту­а­ли­зи­ра­не на дет­с­ка­та се­бе­о­цен­ка, че съм: зна­чим/а, оби­чан/а, за­щи­тен/а.

Изводи: В пред­ло­же­ния ка­зус ба­ща­та след­ва да от­чи­та, че дъ­ще­ря му труд­но пре­жи­вя­ва изос­та­вя­не­то от стра­на на май­ка си. Ко­га­то не усе­ща пос­то­ян­но вни­ма­ни­е­то на ба­ща си, Ивай­ла за­сил­ва тре­вож­ност­та си – из­раз на стра­ха от изос­та­вя­не и от ба­ща си, за­то­ва тя има пот­реб­ност пер­ма­нен­т­но да про­ве­ря­ва не­го­ва­та обич и при­вър­за­ност.

Прин­цип „Мо­де­ли­рай ехо­то”

Неп­ре­къс­на­то тряб­ва да сме нащ­рек, ко­га­то об­щу­ва­ме с де­ца­та си. Ако ре­а­ги­ра­ме не­а­дек­ват­но на тех­ни­те чув­с­т­ва, съв­сем за­ко­но­мер­но ще бъ­де и тях­но­то пос­лед­ва­що по­ве­де­ние: на съп­ро­ти­ва, на зат­ва­ря­не, на от­х­вър­ля­не и на от­чуж­де­ние.

То­ва не из­к­л­ю­ч­ва из­пол­з­ва­не­то на стра­те­гии, ог­ра­ни­ча­ва­щи неп­ри­ем­ли­во­то по­ве­де­ние на де­те­то. Та­ка как­то по­ощ­ря­ва­ме де­те­то за доб­ро­то по­ве­де­ние, та­ка е не­об­хо­ди­мо да по­да­ва­ме и сиг­на­ла „Стоп”. Нап­ри­мер ефек­тив­на мяр­ка е да пре­дупре­дим де­те­то, че ако се дър­жи „не­у­мес­т­но” – прос­то ще оти­де в ста­я­та си и ще стои там, до­ка­то ре­ши, че е го­то­во да се дър­жи по­до­ба­ва­що.

Приз­на­ни­е­то е ва­жен инс­т­ру­мент за цен­ност­та на де­ца­та и за обич­та към тях. То пред­по­ла­га съз­на­тел­но уси­лие не са­мо към одоб­ре­ние, но и към обек­тив­на оцен­ка на ка­чес­т­ва­та и по­ве­де­ни­е­то им.

В пре­хо­да от дет­с­т­во към зря­лост то­зи про­цес се из­ра­зя­ва в стре­меж към:

• по­ве­ден­чес­ка са­мос­то­я­тел­ност (же­ла­ние за не­за­ви­си­мост);
• емо­ци­о­нал­на сво­бо­да (емо­ци­о­нал­на без­кон­ф­лик­т­ност в от­но­ше­ни­я­та с ро­ди­те­ли­те) ав­то­но­мия;
• за­вър­ше­на иден­тич­ност (от­го­вор­но съб­л­ю­да­ва­не на пра­ва­та и за­дъл­же­ни­я­та на въз­рас­тен).

Де­ян е на 15 го­ди­ни. Спо­де­ля с май­ка си, че е на­ме­рил мно­го при­я­те­ли в ин­тер­нет-прос­т­ран­с­т­во­то. Един ден Де­ян раз­каз­ва на май­ка си за ед­но 17-го­диш­но мо­ми­че, ко­е­то жи­вее в Да­ния и ко­е­то днес се е приб­ра­ло в Бъл­га­рия. За бе­да, мо­ми­че­то си е за­гу­би­ло пор­т­мо­не­то с всич­ки до­ку­мен­ти и на­лич­ни па­ри. По­ра­ди лип­са на па­ри, се­га ня­ма как да се при­бе­ре във Вар­на, къ­де­то жи­вее. Ус­пя­ло е да се свър­же с Де­ян в ин­тер­нет и да го по­мо­ли за по­мощ. Де­ян не скри­ва ре­ше­ни­е­то си, че е го­тов на всич­ко, за да по­мог­не на при­я­тел в бе­да.

Не­е­фек­тив­на­та ре­ак­ция на май­ка­та: от­к­ри­то за­я­вя­ва на си­на си, че е на­и­вен, че поз­во­ля­ва на ня­кой да го из­пол­з­ва. Че е аб­сур­д­но, 17-годишно мо­ми­че да се при­би­ра в Бъл­га­ря и ни­кой да не го пос­рещ­не на ае­ро­га­ра­та. Че до­ри и да е ис­ти­на, за­що то­ва мо­ми­че ще се обаж­да точ­но на Де­ян – ня­ма ли дру­ги близ­ки хо­ра (ро­ди­те­ли, род­ни­ни), към ко­и­то да се обър­не за по­мощ. За­я­вя­ва, че ня­ма на­ме­ре­ние да поз­во­ли на Де­ян да пъ­ту­ва до Со­фия и да се сре­ща с мо­ми­че­то от Да­ния.

Следствие: Де­ян е огор­чен от ре­ак­ци­я­та на май­ка си. До­ри ѝ за­я­вя­ва, че тя го е учи­ла да по­ма­га на хо­ра, ко­и­то са в нуж­да. Ос­вен то­ва, не раз­би­ра за­що май­ка му се съм­ня­ва в не­го­ви­те ду­ми. Твър­ди, че е мис­лел, че май­ка му го поз­на­ва доб­ре и че знае, че той е дос­та­тъч­но го­лям, за да пре­це­ня­ва обек­тив­но си­ту­а­ци­и­те и да се спра­вя с въз­ник­на­ли проб­ле­ми.

Ефективна реакция на родителя: Май­ка­та поз­на­ва си­на си. На­яс­но е, че из­пит­ва и ро­ман­тич­ни чув­с­т­ва към мо­ми­че­то от ин­тер­нет. Раз­би­ра, че в мо­мен­та Де­ян ис­ка да се до­ка­же и ка­то при­я­тел, и ка­то мъж, кой­то мо­же да се спра­ви с вся­ка кри­тич­на си­ту­а­ция. Опит­ва, все пак, да обяс­ни въз­мож­ни­те ра­зо­ча­ро­ва­ния от раз­в­ръз­ка­та на та­зи си­ту­а­ция, ка­то из­ла­га ло­гич­ни ар­гу­мен­ти. Осъз­на­ва, че в мо­мен­та ней­но­то мне­ние не е от зна­че­ние, че тя не ав­то­ри­тет за си­на си. Ре­ша­ва да го под­к­ре­пи. Да­ва му па­ри и го из­п­ра­ща на ав­то­га­ра­та с уго­вор­ка­та: Де­ян да се срещ­не с мо­ми­че­то, да ѝ да­де па­ри­те и да се при­бе­ре с пос­лед­ния ав­то­бус.

Развръзка: Де­ян за­ми­на­ва, ста­ва къс­но, той не се при­би­ра. Май­ка му се свър­з­ва с не­го по мо­бил­ния те­ле­фон и той ѝ раз­каз­ва, че е ос­та­нал без па­ри за връ­ща­не. На­ми­ра се в за­ве­де­ние в цен­тъ­ра на Со­фия. Не му се го­во­ри. Май­ка му „па­ли” ко­ла­та и оти­ва да го при­бе­ре. Де­ян е умо­рен, по­тис­нат и нап­рег­нат. Май­ка му един­с­т­ве­но каз­ва: „Раз­би­рам, че си на­ра­нен. Раз­би­рам, че се чув­с­т­ваш глу­па­во... Аз съ­що бих пос­тъ­пи­ла по съ­щия на­чин! Не съ­жа­ля­вай, очак­вах­ме го, но пък бях­ме длъж­ни да опи­та­ме!”

Изводи: Вся­ка под­к­ре­па по­раж­да и ук­реп­ва до­ве­ри­тел­ни­те от­но­ше­ния и съ­дейс­т­ва за фор­ми­ра­не на адек­ват­на се­бе­о­цен­ка.

Об­рат­на­та по­зи­ция (на уп­рек, на не­до­ве­рие) про­во­ки­ра им­пул­сив­ност, со­ци­ал­на не­у­ве­ре­ност и де­за­дап­та­ция, не­ус­той­чи­во по­ве­де­ние, гняв и про­тест.

Съ­ве­ти за ро­ди­те­ли­те

Об­щу­ва­не­то с де­ца­та е най-го­ля­мо­то пре­диз­ви­ка­тел­с­т­во за ро­ди­те­ля.

Чес­то ро­ди­те­ли­те взе­мат ре­ше­ния за де­ца­та си, по съ­щес­т­во пра­вил­ни и важ­ни, но от­к­ри­то са в про­ти­во­ре­чие с же­ла­ни­я­та на де­ца­та. Та­ка де­ца­та се чув­с­т­ват не­раз­б­ра­ни, на­ка­за­ни и до­ри необи­ча­ни. Все­ки ро­ди­тел мо­же да да­де без­к­рай­но мно­го при­ме­ри за то­ва. Пра­вил­но­то об­щу­ва­не по от­но­ше­ние из­бо­ри­те на де­те­то е от съ­щес­т­ве­но зна­че­ние за то­ва да­ли ро­ди­тел­с­ко­то мне­ние ще бъ­де при­е­то, т.е. де­те­то да­ли ще се по­чув­с­т­ва раз­б­ра­но или от­х­вър­ле­но.

Ето за­що, ко­га­то ра­зис­к­ват важ­ни за де­те­то си­ту­а­ции ро­ди­те­ли­те след­ва да нап­рав­ля­ват об­щу­ва­не­то в ука­за­на­та по-до­лу пос­ле­до­ва­тел­ност:

1. От случ­ка­та към от­но­ше­ни­е­то. Ко­га­то де­те­то раз­каз­ва или раз­пит­ва за ня­как­ва случ­ка, чес­то е по-доб­ре да се ре­а­ги­ра не на случ­ка­та, а на сто­я­що­то зад нея от­но­ше­ние.
2. От случ­ка­та към чув­с­т­ва­та. Ко­га­то де­те­то раз­каз­ва за ня­как­ва случ­ка, по­лез­но е по­ня­ко­га да ре­а­ги­ра­ме не на са­ма­та случ­ка, а на пре­диз­ви­ка­ни­те от нея чув­с­т­ва.
3. От чув­с­т­ва­та към дъл­бо­чи­на­та на не­га­тив­но­то пре­жи­вя­ва­не. Ко­га­то де­те­то се вър­не у до­ма с куп оп­лак­ва­ния от свои при­я­те­ли или учи­те­ли, или изоб­що от жи­во­та си, най-доб­ре е да от­к­лик­нем на то­на на не­го­ви­те чув­с­т­ва, вмес­то да се опит­ва­ме да уточ­ня­ва­ме фак­ти­те или да раз­с­лед­ва­ме про­из­шес­т­ви­е­то.
4. От не­га­тив­но­то пре­жи­вя­ва­не към ем­па­тий­но­то де­мон­с­т­ри­ра­не на вни­ма­ние. Ко­га­то де­те­то за­поч­не ня­ка­къв раз­го­вор с вас – от­дай­те му ця­ло­то си вни­ма­ние, не­за­ви­си­мо да­ли сте из­мо­рен/а, бър­за­те да при­гот­ви­те ве­че­ря­та, гле­да­те люби­мия си се­ри­ал и т.н.
5. От ем­па­ти­я­та към ини­ци­а­ти­ва­та за ро­ди­тел­с­ка от­го­вор­ност. За важ­ни­те не­ща вие ин­ици­и­рай­те раз­го­во­ра! Ко­га­то мис­ли­те, че има не­ща, за ко­и­то на един ро­ди­тел му е труд­но да раз­го­ва­ря с де­те­то си – по­мис­ле­те как­во би кос­т­ва­ло на де­те­то да за­поч­не един та­къв раз­го­вор.
6. От лич­на­та ини­ци­а­ти­ва към ко­о­пе­ра­тив­но­то пар­т­ни­ра­не с дру­гия ро­ди­тел. Ра­зяс­не­те с пар­т­ньо­ра си по­зи­ци­я­та си по те­ми­те за въз­пи­та­ни­е­то на де­ца­та и я от­с­то­я­вай­те съв­мес­т­но. Де­ца­та не би­ва да по­лу­ча­ват раз­но­по­соч­ни пос­ла­ния от сво­и­те ро­ди­те­ли.

Как да спо­де­ля­ме кон­т­ро­ла с де­ца­та, да­вай­ки им въз­мож­ност да пра­вят из­бор?

В по­ве­ден­чес­ки план ро­ля­та на ро­ди­те­ля пред­по­ла­га пре­дос­та­вя­не на „пос­те­пен­на” сво­бо­да, чрез „по­е­тап­но” обу­че­ние, включва­що бе­се­ди и дис­ку­сии от­нос­но пра­во­то на из­бор, сте­пен­та на не­за­ви­си­мост и от­го­вор­ност за соб­с­т­ве­ни­те ду­ми и дейс­т­вия.

Вся­ка съп­ро­во­де­на, от стра­на на ро­ди­те­ли­те, крач­ка в рас­те­жа (еман­ци­па­ци­я­та) на де­ца­та во­ди до за­дъл­бо­ча­ва­не на връз­ки­те в се­мей­на­та сис­те­ма и рес­пек­тив­но до улес­ня­ва­не на со­ци­ал­на­та адап­та­ция на де­те­то в об­щес­т­во­то.

Пример: Ге­ор­ги е на 6 го­ди­ни. С май­ка си и ба­ба си е на раз­ход­ка в Бан­с­ко. За не­го всич­ко е ин­те­рес­но и любо­пит­но. В цен­тъ­ра на Бан­с­ко има ес­тес­т­вен ал­пи­не­ум – ска­ли, за­о­би­ко­ле­ни с во­да. То­ва мяс­то го впе­чат­ля­ва из­к­л­ю­чи­тел­но. Той пи­та да­ли мо­же да ми­не по ка­мъ­ни­те във во­да­та и да се из­ка­чи по ска­ли­те до вър­ха на въз­ви­ше­ни­е­то.

Ба­ба­та на Ге­ор­ги вед­на­га из­ра­зя­ва не­съг­ла­сие, ка­то каз­ва на май­ка му: „Да не му поз­во­лиш се­га да се ка­те­ри! Ще пад­не, ще се на­мок­ри и ще из­с­ти­не!”

Май­ка­та на Ге­ор­ги съ­що е при­тес­не­на от не­го­во­то ис­ка­не, но раз­би­ра ог­ром­но­то же­ла­ние на си­на си да се из­ка­чи на вър­ха на въз­ви­ше­ни­е­то, да пре­о­до­лее пре­диз­ви­ка­тел­с­т­во­то. За­то­ва тя дос­та­тъч­но яс­но го­во­ри на Ге­ор­ги за рис­ка: че чо­век тряб­ва да е тре­ни­ран за та­ки­ва дейс­т­вия, че ка­мъ­ни­те кри­ят опас­ност, че тряб­ва доб­ре да се пре­це­ня­ва вся­ка крач­ка, за да се из­бег­не па­да­не­то във во­да­та. Ге­ор­ги нас­то­я­ва още по­ве­че. За­я­вя­ва, че ще се спра­ви. Май­ка­та се съг­ла­ся­ва и Ге­ор­ги тръг­ва – ми­на­ва по най-плит­ко­то мяс­то и ус­пя­ва. Из­ка­чил се е на вър­ха и по­бе­до­нос­но ма­ха с ръ­ка за сним­ка.

Следствие: Ге­ор­ги е горд от ус­пе­ха си. Ос­вен то­ва е удов­лет­во­рен и от под­к­ре­па­та и до­ве­ри­е­то, ко­е­то е по­лу­чил от стра­на на май­ка си. Връз­ка­та им се за­сил­ва, за­що­то той е на­яс­но, че за­ед­но са взе­ли то­ва ре­ше­ние и всъщ­ност той е оп­рав­дал до­ве­ри­е­то ѝ.

Изводи: Ако май­ка­та бе­ше заб­ра­ни­ла на Ге­ор­ги из­кач­ва­не­то до вър­ха, то­ва ще­ше да е из­раз на:

• не­оп­рав­дан кон­т­рол над дет­с­ко­то по­ве­де­ние;
• от­не­ма­не на пра­во­то на де­те­то да про­ве­ри на прак­ти­ка въз­мож­нос­ти­те си и да по­лу­чи уве­ре­ност за спра­вя­не в по­доб­на си­ту­а­ция.

Прин­цип „От­зив­чи­ва­та па­те­ри­ца“

Ро­ди­те­лят из­пъл­ня­ва ро­ля­та на опо­ра във все­ки един мо­мент от жи­во­та на де­те­то. Ка­то по­ма­га на де­те­то да тър­си ва­ри­ан­ти и ал­тер­на­ти­ви, и му поз­во­ля­ва да взе­ма ре­ше­ние, той нап­рав­ля­ва фор­ми­ра­не­то на со­ци­ал­ни уме­ния у де­те­то за спра­вя­не със слож­ни си­ту­а­ции.

По­ло­жи­тел­на­та под­к­ре­па е из­к­л­ю­чи­тел­но важ­на за пра­вил­но­то раз­ви­тие на де­те­то. Ней­но­то из­ра­зя­ва­не мо­же да е сло­вес­но (вер­бал­но) или без­с­ло­вес­но (под фор­ма­та на не­вер­бал­ни зна­ци): ус­мив­ка, на­миг­ва­не, одоб­ри­тел­но ким­ва­не, до­кос­ва­не и пр. Но при всич­ки слу­чаи тя е до­ка­за­но по-доб­ра от об­ви­не­ни­я­та, от заб­ра­на­та, от на­ка­за­ни­е­то.

Пример: Со­ня е на 16 го­ди­ни. От из­вес­т­но вре­ме ха­рес­ва Мар­тин от съ­сед­ния клас. Мар­тин съ­що про­я­вя­ва ин­те­рес към нея. От съ­у­че­ни­ци, Со­ня раз­би­ра, че Мая – ней­на съ­у­че­нич­ка, съ­що ха­рес­ва Мар­тин и нас­т­рой­ва съ­у­че­ни­ци­те им сре­щу Со­ня. То­зи проб­лем за­ни­ма­ва Со­ня еже­час­но. Тя ста­ва зат­во­ре­на и не из­пъл­ня­ва до­маш­ни­те си за­дъл­же­ния. Со­ня вло­ша­ва от­но­ше­ни­я­та с май­ка си, ко­я­то изис­к­ва от нея да чис­ти до­ма, да из­х­вър­ля бок­лу­ка, да под­дър­жа в ста­я­та си ред и чис­то­та. Ед­на ве­чер Со­ня спо­де­ля проб­ле­ма с май­ка си.

Неефективна реакция на родителя: Май­ка­та на Со­ня по­е­ма раз­решава­не­то на проб­ле­ма ка­то своя за­да­ча. Каз­ва на Со­ня, че още ут­ре ще оти­де в учи­ли­ще и ще го­во­ри с учи­тел­ка­та. Ще по­тър­си от­го­вор­ност и от Мая, ко­я­то си поз­во­ля­ва да зле­пос­та­вя дъ­ще­ря ѝ. Раз­пит­ва Со­ня за Мар­тин и зак­л­ю­ча­ва, че той не е за Со­ня. Нак­рая каз­ва на Со­ня да си гле­да уро­ци­те и да не се за­ни­ма­ва с глу­пос­ти.

Ефективна реакция на родителя: Май­ка­та из­слуш­ва Со­ня ка­то про­я­вя­ва съп­ри­час­т­ност. Ин­те­ре­су­ва се от ней­ни­те чув­с­т­ва и я пи­та как мис­ли да се спра­ви. Спо­де­ля спо­ме­ни от „пър­во­то си влюбва­не” и ра­зо­ча­ро­ва­ни­я­та, ко­и­то пог­лед­на­ти от нас­то­я­ще­то са твър­де „смеш­ни”. Съ­вет­ва я да след­ва сър­це­то си.

Со­ня се ус­по­ко­я­ва. Каз­ва на май­ка си, че ще про­ве­де раз­го­вор с Мар­тин „ли­це в ли­це”, за да си изяс­ни не­го­ва­та по­зи­ция. И, че ня­ма да поз­во­ли на Мая да я тор­мо­зи.

Изводи: Меж­ду Со­ня и май­ка ѝ съ­щес­т­ву­ва пъл­но­цен­но об­щу­ва­не, ос­но­ва­но на съп­ре­жи­вя­ва­не, емо­ци­о­нал­но от­к­лик­ва­не, сът­руд­ни­чес­т­во и обич. Де­мон­с­т­ри­ра­но­то от стра­на на май­ка­та раз­би­ра­не на чув­с­т­ва­та на Со­ня во­ди до раз­ви­ти­е­то на ем­па­тич­ни спо­соб­нос­ти и у са­ма­та Со­ня.

До­бър ро­ди­тел е то­зи, кой­то се стре­ми все по-мал­ко да се на­ла­га на де­ца­та. Той на­ми­ра удов­лет­во­ре­ние в та­ки­ва вза­и­мо­от­но­ше­ния, ко­и­то под­тик­ват де­ца­та са­ми да пра­вят своя из­бор и да из­пол­з­ват соб­с­т­ве­ни­те си въз­мож­нос­ти. В раз­го­во­ри­те си с де­те­то мо­жем съз­на­тел­но да упот­ре­бя­ва­ме фра­зи, ко­и­то раз­к­ри­ват до­ве­ри­е­то ни в спо­соб­ност­та му да взе­ма ра­зум­ни ре­ше­ния са­мо. Та­ка, ко­га­то от­го­во­рът на дет­с­ка­та мол­ба е „да”, мо­жем да го из­ра­зим с ду­ми, ко­и­то съв­сем умиш­ле­но по­ощ­ря­ват дет­с­ка­та са­мос­то­я­тел­ност. На­ше­то „да” мо­же да е при­ят­но за де­те­то, но дру­ги­те из­каз­ва­ния му но­сят до­пъл­ни­тел­но­то за­до­вол­с­т­во от са­мос­то­я­тел­но­то взе­ма­не на ре­ше­ния, как­то и нас­ла­да­та от то­ва, че му се до­ве­ря­ва­ме.

Ето ня­кол­ко на­чи­на, по ко­и­то мо­же­те да ка­же­те „да”: „Щом ис­каш...”, „Ти тряб­ва да взе­меш ре­ше­ни­е­то”, „Ако то­ва на­ис­ти­на ти ха­рес­ва”, „То­ва е твоя ра­бо­та...”, „Как­во­то и да из­бе­реш, ще е доб­ре за мен...”.

Как да не­ут­ра­ли­зи­ра­ме гне­ва в от­но­ше­ни­я­та и как да уп­рав­ля­ва­ме кон­ф­лик­ти­те?

Важ­но­то е ро­ди­те­лят да чу­ва гла­са на де­те­то, осо­бе­но ко­га­то то е в със­то­я­ние на афект и ра­зо­ча­ро­ва­ние. Чес­то пъ­ти по­раж­да­не­то на кон­ф­лик­ти в ро­ди­тел­с­ка­та под­сис­те­ма въз­ник­ва за­ра­ди не­у­ме­ни­е­то на ро­ди­те­ли­те да за­да­ват въп­ро­си и да на­зо­ва­ват „не­ща­та” с ис­тин­с­ки­те име­на.

Съ­ве­ти за ро­ди­те­ли­те

1. Чо­веш­ко­то по­ве­де­ние ви­на­ги прес­лед­ва ня­как­ва цел. Не­за­ви­си­мо в как­ва ро­ля са – про­фе­си­о­нал­на, на ро­ди­тел, на кли­ент и т. н., хо­ра­та же­ла­ят да се чув­с­т­ват важ­ни и из­пит­ват пот­реб­ност от си­гур­ност.
2. Ко­га­то усе­тят зап­ла­ха за са­мо­о­цен­ка­та си, те дейс­т­ват спо­ред ин­с­тин­к­та за са­мо­съх­ра­не­ние и се опит­ват да се за­щи­тят, ко­е­то мо­же да до­ве­де до про­вал, а не до спра­вя­не.
3. Нап­ри­мер, ко­га­то не мо­же да на­ло­жи своя ав­то­ри­тет ка­то ро­ди­тел, въз­рас­т­ни­ят ре­а­ги­ра аг­ре­сив­но. То­ва е ре­зу­л­тат от пог­реш­но­то му убеж­де­ние, че ако има над­мо­щие над де­те­то, то­ва ще за­па­зи ав­то­ри­те­та му на ус­пе­шен ро­ди­тел.
4. Ефек­тив­но­то ро­ди­тел­с­ко от­но­ше­ние и ре­а­ги­ра­не към пре­диз­ви­ка­тел­но­то по­ве­де­ние на тех­ни­те де­ца мо­же да се оп­ре­де­ли от то­ва до­кол­ко те се зат­ва­рят в се­бе си или пък ос­та­ват доб­ро­на­ме­ре­ни към мне­ни­е­то на ро­ди­те­ли­те си. Ето за­що, пре­ди да пред­п­ри­е­ме­те как­во­то и да би­ло дейс­т­вие ка­то ро­ди­те­ли спря­мо де­ца­та си, от­го­во­ре­те на след­ни­те въп­ро­си:

• За­що се чув­с­т­вам ядо­сан/а?
• Как­во ис­кам да про­ме­ня?
• От как­во имам нуж­да, за да се ос­во­бо­дя от то­ва чув­с­т­во?
• Всъщ­ност чий е то­зи проб­лем? До­кол­ко мой? До­кол­ко на де­ца­та ми или на дру­ги хо­ра от се­мейс­т­во­то?
• Кое е нег­лас­но­то пос­ла­ние, ко­е­то раз­би­рам от си­ту­а­ци­я­та? (Например: „Те не ме ха­рес­ват, не ме ува­жа­ват.”)

Съвет: 5 це­ли при пре­да­ва­не­то на емо­ции

1. Стре­ме­те се да из­бег­не­те же­ла­ни­е­то да об­ви­ня­ва­те или на­каз­ва­те. Как­во ще нап­ра­ви­те?
2. Стре­ме­те се да по­доб­ри­те си­ту­а­ци­я­та. Как­во ще нап­ра­ви­те?
3. Стре­ме­те се да пре­да­ва­те (спо­де­ля­те) чув­с­т­ва­та си по под­хо­дящ на­чин. Как­во ще нап­ра­ви­те?
4. Стре­ме­те се да по­доб­ри­те вза­и­мо­от­но­ше­ни­я­та и да за­си­ли­те ко­му­ни­ка­ци­я­та. Как­во ще нап­ра­ви­те?
5. Стре­ме­те се да из­бяг­ва­те пов­та­ря­не­то на съ­ща­та си­ту­а­ция. Как­во ще нап­ра­ви­те?

Ако ко­му­ни­ка­ци­я­та не е под­хо­дя­ща, как­ви дру­ги дейс­т­вия мо­га да пред­п­ри­е­ма?

Пример: Иво е на 4 го­ди­ни и иг­рае в ста­я­та си с при­я­те­ля си Мит­ко. След око­ло час и по­ло­ви­на мом­че­та­та се скар­ват кой да ка­ра ка­ми­он­че­то по пъ­тя от куб­че­та, кой­то Иво е пос­т­ро­ил с го­ле­ми уси­лия. Сти­га се до раз­го­ре­щен спор, до­ка­то нак­рая Мит­ко рит­ва и раз­пи­ля­ва куб­че­та­та и си тръг­ва сър­дит. Иво се раз­п­лак­ва.

Неефективна реакция на родителя: В то­зи мо­мент в ста­я­та вли­за май­ка­та на Иво. Той на­да­ва още по-съ­зер­ца­те­лен рев. Май­ка му ог­леж­да ста­я­та и каз­ва: „Съ­бе­ри всич­ки куб­че­та! Вед­на­га!”. Иво каз­ва, че Мит­ко е раз­пи­лял куб­че­та­та. Май­ка му не ис­ка обяс­не­ния и му каз­ва, че ако не оп­ра­ви ста­я­та си, ня­ма да му ку­пи стро­и­те­ля, кой­то му е обе­ща­ла. Иво за­поч­ва гнев­но да ри­та куб­че­та­та, ка­ми­о­на и да раз­пи­ля­ва дру­ги иг­рач­ки, дре­хи и въз­г­лав­ни­ци по по­да.

Ефективна реакция на родителя: Май­ка­та вли­за в ста­я­та и пи­та как­во се е слу­чи­ло? Каз­ва на Иво да се ус­по­кои. Обяс­ня­ва му, че по­ня­ко­га ста­ват та­ки­ва не­ща меж­ду при­я­те­ли. Каз­ва му: „Раз­би­рам, че си ядо­сан, но ако съ­бе­реш иг­рач­ки­те, ще има­ме вре­ме да из­ле­зем и да по­тър­сим стро­и­те­ля, за кой­то го­во­рих­ме!”.

Усе­щай­ки вни­ма­ни­е­то и заг­ри­же­ност­та на май­ка си, Иво пос­те­пен­но се ус­по­ко­я­ва и ус­та­но­вя­ва кон­т­рол над гне­ва си.

Изводи: На­ме­са­та на май­ка­та е нав­ре­мен­на. Тя пред­паз­ва де­те­то от труд­но уп­рав­ля­е­ма­та, по­ра­ди со­ци­ал­на­та нез­ря­лост, соб­с­т­ве­на про­я­ва на аг­ре­сия. Май­ката из­пол­з­ва под­хо­дя­щи и в то­зи сми­съл по­зи­тив­ни сти­му­ли, за да про­во­ки­ра от­но­во со­ци­ал­но-при­ем­ли­во по­ве­де­ние у Иво.

Прин­цип „Спа­си­тел­ни­ят по­яс”

Из­па­дай­ки в гнев­но нас­т­ро­е­ние, де­те­то за­поч­ва да по­тъ­ва във во­до­вър­те­жа на соб­с­т­ве­ни­те ин­тен­зив­ни не­га­тив­ни чув­с­т­ва и емо­ции (та­ка, как­то чес­то се случ­ва и с въз­рас­т­ни­те). Ро­ля­та на ро­ди­те­ля е да пре­дот­в­ра­ти „да­ве­не­то”, ка­то из­пол­з­ва под­хо­дя­ща вер­бал­на емо­ци­о­нал­на под­к­ре­па и съ­от­вет­на на нея не­вер­бал­на ек­с­п­ре­сия.

По то­зи на­чин де­те­то от­к­ри­ва, че най-труд­ни­те чув­с­т­ва (соб­с­т­ве­ни­те) мо­гат да се ов­ла­де­ят и кон­т­ро­ли­рат в от­но­ше­ни­я­та с дру­гия чо­век.

Пример: Еле­на е в 8 клас. При­би­ра се от учи­ли­ще, хвър­ля ра­ни­ца­та си на по­да и гнев­но за­я­вя­ва:

– Мра­зя учи­тел­ка­та си по би­о­ло­гия. Тя е глу­пач­ка. Мра­зя я!

Неефективна реакция на родителя: Май­ка ѝ я пог­леж­да уко­ри­тел­но и каз­ва:

– Сра­му­вам се от теб! Как мо­жеш да го­во­риш та­ка за учи­тел­ка­та си! Въз­рас­т­ни­те хо­ра тряб­ва да се ува­жа­ват!

Еле­на от­го­ва­ря:

– И ти си ка­то нея! До­ри не же­ла­еш да ме из­с­лу­шаш! – из­ли­за, тръш­вай­ки вра­та­та на ста­я­та.

Ефективна реакция на родителя: Май­ка­та:

– Раз­би­рам, че се е слу­чи­ло не­що твър­де уни­зи­тел­но за теб. За да си та­ка ядо­са­на... Раз­ка­жи ми, мо­ля те.

Развръзка: Еле­на раз­каз­ва и от­но­во из­па­да в ярост.

Май­ка­та из­чак­ва емо­ци­и­те да се ута­ло­жат и след мал­ко каз­ва:

– Ле­ни, кон­ф­лик­ти­те не се ре­ша­ват ка­то оп­ре­де­ля­ме дру­ги­те за глу­па­ци. Ни­то пък, ка­то из­па­да­ме в ярост. Как мис­лиш да раз­ре­шиш кон­ф­лик­та с учи­тел­ка­та си? Как­во дру­го мо­жеш да нап­ра­виш?

Еле­на при­би­ра учеб­ни­ци­те си от по­да и бла­го­да­ри на май­ка си, за­де­то я е из­с­лу­ша­ла. Ся­дат и об­съж­дат за­ед­но ре­ше­ни­е­то на проб­ле­ма.

Един­с­т­ве­ни­ят на­чин да се спра­ви­те с обез­по­ко­я­ва­щото по­ве­де­ние на де­те­то си е да му поз­во­ли­те да из­ра­зи док­рай не­га­тив­ни­те емо­ции. То­ва, че при­е­ма­те и раз­би­ра­те чув­с­т­ва­та му по­каз­ва, че ня­ма ни­що ло­шо да ги пре­жи­вя­ва и из­ра­зя­ва. Та­ка де­ца­та дейс­т­ви­тел­но раз­би­рат, че вие сте го­то­ви да им сът­руд­ни­чи­те, че сте на тях­на стра­на, а то­ва ус­ко­ря­ва „из­ли­за­не­то” от афек­та. Ус­по­ко­е­но, от раз­то­вар­ва­не­то на от­ри­ца­тел­ни­те чув­с­т­ва, де­те­то е го­то­во да за­поч­не да тър­си ре­ше­ние за кон­ф­лик­ти­те си.

Прин­ци­път „Сдел­ка или не...“

От­но­ше­ни­я­та „ро­ди­тел – де­те” в ни­ка­къв слу­чай не са па­зар­ни, но ако ис­ка­ме да има пра­ви­ла, тряб­ва да има­ме и сме­лост­та да из­гот­вим до­го­во­ра. До­ри и ко­га­то до­ве­ри­е­то меж­ду учас­т­ни­ци­те в кон­ф­лик­та е мно­го ог­ра­ни­че­но, то­зи прин­цип е ефек­ти­вен. То­ва е та­ка, за­що­то, ко­га­то стра­ни­те в кон­ф­лик­та зна­ят как­во пе­че­лят, то те са склон­ни да се об­вър­жат с из­пъл­не­ни­е­то на ре­ше­ни­е­то.

Съвети за родителите

Пра­ви­ла­та, на ко­и­то се под­чи­ня­ва ре­ша­ва­не­то на вся­ка кон­ф­лик­т­на си­ту­а­ция предполагат це­ле­на­сочено родителско реагиране, а имен­но:

• Ро­ди­те­лят не би­ва да поз­во­ля­ва гне­вът да го­во­ри вмес­то не­го.
• Важ­но е ро­ди­те­лят да се за­поз­нае с глед­на­та точ­ка на де­те­то.
• Ко­га­то ро­ди­те­лят кри­ти­ку­ва де­те­то, ви­на­ги тряб­ва да стъп­ва на фак­ти.
• Кри­ти­ку­ва се/хва­ли се не лич­ност­та, а ней­ни­те дейс­т­вия!
• „Как­ва е при­чи­на­та?” ра­бо­ти по­ве­че от „За­що?”.
• Ако ня­ма съг­ла­сие по проб­ле­ми­те, то ня­ма ре­ше­ние!

По­зи­тив­но­то ро­ди­тел­с­т­во – под­по­ма­га де­те­то да се чув­с­т­ва си­гур­но и да раз­вие се­бе­у­ва­же­ние; да ор­га­ни­зи­ра усе­ща­ни­я­та си и ло­ги­чес­ко­то мис­ле­не; да се на­у­чи да раз­чи­та на се­бе си, за да бъ­де са­мос­то­я­тел­но; да се спра­вя със стре­са и ра­зо­ча­ро­ва­ни­я­та; да кон­т­ро­ли­ра тре­во­ги­те и стра­хо­ве­те си; да схва­ща вън­ш­ния свят ка­то пред­ви­дим, а не ка­то зап­ла­ха; да из­г­раж­да са­мо­у­ве­ре­ност и на та­зи ба­за да съх­ра­ня­ва вът­реш­ни­те си ам­би­ции за ус­пех.